...
пепел през пръстите изтича, наместо пясък
вкочанен отвътре гледаш
иззад стената на ретините влажни
в затвора на протеиновата си обвивка
нещо... отвътре... липсва...
/*
"yet each man kills the thing he loves"
пепел през пръстите изтича, наместо пясък
вкочанен отвътре гледаш
иззад стената на ретините влажни
в затвора на протеиновата си обвивка
нещо... отвътре... липсва...
публикувано от
nebula
в
10:07
0
коментар(а)
етикетъ: собствени въплъщения
Стана ми сиво. Сякаш нещо отвътре изхлипа съкрушено и изпълнено с носталгия.
Колко ужасно било да спреш да си част от нещо цяло. Да изчезнеш от нещо, към което някога си принадлежал. Да го гледаш отстрани чужд, непознат, далечен.
И вътре в теб нещо се бунтува. Чувство сякаш изпъден си от вкъщи и запратен във вечно изгнание, което никога няма да свърши.
А в същото време си тръгна сам, защото нищо не бе както преди. Всичко изглеждаше като гротеска на самото себе си, извратен вариант на нещо, което си обичал. Бяха го осквернили и омърсили, и то вече не бе то, нещото, което си обичал и към което си принадлежал. Бе нещо изпразнено от същността си, куха черупка с име, в която вече не се чувстваше на място. Тръгнаха си и другите, тези, които ти бяха най-близки. Всичко се разпадна под тежестта на сквернството.
И все пак тази носталгия. Носталгия, като гледаш същото онова, към което си принадлежал, но което е било осквернено. Вече не виждаш сквернството по него. Усещаш само тъгата по това да си пак част от онова, което вече не съществува.
публикувано от
nebula
в
03:03
0
коментар(а)
етикетъ: Вопъл
какво костваше дума на прощаване?
нищо.
отиде си. остави я сама.
тя плачеше в нощите студени.
горчивата усмивка бе останала така - горчива насред полето от мълчание.
публикувано от
nebula
в
12:35
0
коментар(а)
етикетъ: собствени въплъщения
И ето, скрито в сянката то стоеше, притаило дъх - желанието. Искаше да изскочи сред нощния здрач и да сграбчи нежната плът на човешката шия, да накара двама души да вкопчат се един в друг. Защото зад него стоеше и страхът - страхът от самотата.
Треперещ като лист, сякаш сред снежна буря посинял от студ, страхът от самотата сред тихия си плач въздишаше. А щастието си играеше закачливо с любовта зад един ъгъл, скрито от заблудените погледи на случайни минувачи в сянката на късмета.
Най-далеч, в дълбините черни на сенките, стоеше един тъмен силует - спокоен и тих, крачещ бавно към по-светлата част на нощния пейзаж.
Смъртта.
... И обърканите очи на живота, стоящ между желанието, страха от самотата и гордата снага на амбицията, подпираща се на раменете на егоизма и скриваща крехката плът на омразата и нейната посестрима завистта, някак се изпразниха от всяко колебание и приковаха се към Смъртта. Животът се доближи до нея, прегърна я и впи устните си в нейните.
(Любовта и щастието се усмихнаха, прегърнати.)
...простичък поглед над живота...
публикувано от
nebula
в
23:02
0
коментар(а)
етикетъ: собствени въплъщения
ВТОРА САМОТА
(Константин Павлов)
Най-извратената самота -
сам сред милиардите себеподобни.
Сам.
Като дърво,
загубено
в гора.
Тълпа от самотници -
смешно и страшно -
огледално размножен един и същи образ.
Себеповторение до себеобезсмисляне.
Сомнамбулни движения.
Сън, който сънува самия себе си.
Любов? Към кого?
Към отразеното в огледалото?
Обладаваш така,
както би обладал огледало.
И по същия начин убиваш -
без чувство.
И без болка.
публикувано от
nebula
в
18:03
0
коментар(а)
етикетъ: Къс чужда мисъл