Сиво
Стана ми сиво. Сякаш нещо отвътре изхлипа съкрушено и изпълнено с носталгия.
Колко ужасно било да спреш да си част от нещо цяло. Да изчезнеш от нещо, към което някога си принадлежал. Да го гледаш отстрани чужд, непознат, далечен.
И вътре в теб нещо се бунтува. Чувство сякаш изпъден си от вкъщи и запратен във вечно изгнание, което никога няма да свърши.
А в същото време си тръгна сам, защото нищо не бе както преди. Всичко изглеждаше като гротеска на самото себе си, извратен вариант на нещо, което си обичал. Бяха го осквернили и омърсили, и то вече не бе то, нещото, което си обичал и към което си принадлежал. Бе нещо изпразнено от същността си, куха черупка с име, в която вече не се чувстваше на място. Тръгнаха си и другите, тези, които ти бяха най-близки. Всичко се разпадна под тежестта на сквернството.
И все пак тази носталгия. Носталгия, като гледаш същото онова, към което си принадлежал, но което е било осквернено. Вече не виждаш сквернството по него. Усещаш само тъгата по това да си пак част от онова, което вече не съществува.

No comments:
Post a Comment