/*              tears of a sun: August 2006 */

2006/08/24

... Някак си... не е честно

Вървиш леко занесено, забързано към входа на метрото. Влизаш с бърза крачка и те облъхва ураганният въздух, получаващ се от незнайно какви щури физични закони. Вадиш си картата и я показваш в крачка на жената зад стъклото...
... и кадърът се забавя....
Виждаш как едни злобни, недоверчиви очи те поглеждат... минаваш, но бариерата не те пуска... тропане по стъклото те връща назад и виждаш как изкривената в гримаса уста ти говори нещо, очите с куха ярост те пронизват... забелязваш тъмното червило по движещите се в изкривена физиономия нагръчкани устни и браздите в кожата по сивкавото лице, около което настръхнала и унила виси някак мъртво-изглеждащата неопределима на цвят, по-скоро сива - но не точно - коса...
Подаваш си картата за по-щателна проверка и тя бива грабната от ръце сякаш на граблива птица, поглежда те с недоверие този хибрид между жена и изпосталял бухал, съсухрените ръце ти връщат картата сякаш с недоволство и ти продължаваш нататък, чудейки се...

----


... няма никого.
Трябват ти, а ги няма. Чакаш....
... След половин час виждаш признаци на живот. Примигват лампите на таблото - явно са се появили, говорят по телефона. Докладвал си вече писмено за проблем... да, забрави да попиташ кой точно имаше проблем, но все пак е рано... сутрин... и си сам на работа...
... Какво им пука?...
Звъни телефонът и отсреща троснат глас те пита кой е съобщил за несъществуващия проблем, ти отвръщаш, че не знаеш. Още по-троснато ти се отвръща, че такъв проблем няма, така че проблем си има който е докладвал...
... Интересно... тросва ти се някой, който е дошъл по-късно отколкото е трябвало...
Седиш и гледаш начумерено.
А искаше този ден да бъде хубав. Стана с хъс и желание денят да е усмихнат, с мисълта колко работа ще отхвърлиш днес...
Мотивацията ти някак се изпари... Дори да свършиш повече работа никой няма да го забележи... колко мотивиращо...
Седиш и гледаш празно.
Защо точно всеки е така решен да скапе деня ти?... Всички са озлобени и нервни... Дори твоята усмивка изчезна...
... Някак си... не е честно...

2006/08/21

Феникс

искам да умра свободна като птица, достигнала слънцето,
с изгорели криле да падам в спирала надолу към отвъд
,
застинала с усмивка и поглед вперен в мечта достигната
и копнеж така парещо преследвал ме вече утолен ...

(из Ода на Феникса)

устните жадни, вече напоени със страстта на мрака нощен
и отпили от плътта гореща на омайващия странник,
ноздрите леко разширени, аромат горещ поели
на кожата трептяща нежно на лунна светлина -
жадно и непокорно, бурни в желанието потопени,
отдали се, отдали се жадно на огъня горящ дълбоко...
въздишка лека... поемаш въздух... топлина... летиш високо...

2006/08/20

Ирония

Някога, тогава, на една снимка...

Разперил ръце, волно ти летиш
с усмивка широка и поглед блестящ,
свободен, като птица носиш се
в простора широк на хиляда мечти...

Сега, някъде там, в големия свят...

Днес виждаш мечтите свои
тук, в моите две тъмни очи,
безумен, сякаш отчаян за надежда
в душата ми искаш да я намериш...

Погледни...

Две шепи с цветята на живота,
океан от прашинки,
небе - празно и широко.
Мечти?...

2006/08/18

... изпълнено с мъгли...

прокарваш пръсти нежно... по ръба на острието...
бликва капка кръв и стича се... надолу...
към върха на пръстите студени и отделя се от плътта...
уморено отпуснала се и се спуска... бавно... във въздуха
към почернялата от пепел... на мечти земя... където...
уморено се разлива... в малки пръски на отрова
била някога жива вода за всички малки клетки...там...
в твоето тяло, пълно било някога с живот...
поглеждаш вяло... към небето, изпълнено с мъгли...
----------------------------------------------- 02:35 18/08/2006

2006/08/12

Пепел от мечти (2)



Стоят там, величествени, издигат своите върхове сред пясъците на пустинята. Привличат те към себе си с хипнотичната си сила, искаш да ги видиш, макар за миг, преди вовеки непробудно да заспиш. С копнеж в очите гледаш ти на юг, снимките им сякаш разравят незарастналата рана. Искаш, копнееш, жадуваш да ги видиш, макар веднъж, и спокойно да затвориш клепки, да отдъхнеш и спокойно да заспиш, да трепкат нежно усмихнатите устни...

"Ставай! Съмна вече!"


... Лежи там, на пейката на трамвайна спирка. Свита и сгушена в стара дреха, положила посивялата си глава на някаква торба наместо възглавница. Сивото небе сякаш тихо въздъхва с жал, гледайки я, малка, стара, свита на кълбо под олющения навес. До краката й изцапан малък сак стои самотно - явно малкото й вещи се спотайват на неговото дъно.
Хора минават по тротоара, прескачайки локвите. Някои я поглеждат с презрение, други с погнуса, сякаш виждат мръсна дрипа, въргаляща се в краката им и заплашваща чистотата на техните обувки.
Спретнат възрастен мъж, висок и едър, с бодра крачка пристъпва към спирката с бастуна си в ръка, който явно все още не му е съвсем нужен. Бялата коса на леко оплешивяващото теме някак си не успява да изглежда така унило както нейната посивяла глава. Явно устремен към пейката, той я вижда там, сгушена в старата й дреха. Навъсените му вежди се събират и виква той грубо "Съмна вече, ставай! Съмна вече отдавна."
Сепва съня й, тя се изправя до седнало положение и видимо потръпва. Хладно е, а сивото небе все още гледа натежало, готово да изсипе своите сълзи
в порой. А той отново повтаря "Съмна се вече!", нескрит упрек в гласа му. Къде се е чуло и видяло то да се оспива така някой? И то на трамвайната спирка, сгушен в старата си дреха! Безсрамие!....

2006/08/01

Понякога...

Как писва понякога... как писва ти всичко...
как писва дори погледа на две кафяви очи
гледащи те загадъчни, изпълнени с мечти скрити...
как писва ти денят пъстър, изпълнен с мигове
и хората смеещи се ведро край теб...
Писва ти нежно с пръсти да сплиташ, грижливо,
за тези край себе си от нишките на душата си люлка,
да даваш частички от собственото сърце,
за да летят волно те без тягост и мъка...

Как само писва понякога да си жив...
Как само писва... да си човек...
Как само боли...