стига
отдръпни си пръстите от мен. стига разкъсва ми плътта!
изстрадала достатъчно е веч, за да продължаваш изтезанието жестоко.
остави ме сред безмерната тъга, дорде раните кървави зарастнат.
/*
"yet each man kills the thing he loves"
отдръпни си пръстите от мен. стига разкъсва ми плътта!
изстрадала достатъчно е веч, за да продължаваш изтезанието жестоко.
остави ме сред безмерната тъга, дорде раните кървави зарастнат.
публикувано от
nebula
в
13:28
0
коментар(а)
етикетъ: Вопъл, собствени въплъщения
усмихваш ми се, питаш как съм.
добре съм, шегувам се аз.
любезна, усмихнато и жизнено, бодро крача напред. спирам рязко. насредата на широкия булевард на усмивките. и маската разтича се като восък по лицето.
не, не съм добре! не, не съм щастлива! не, не се усмихвам! тъжна съм. гняв в мен гори. искам да разрушавам! да изпепелявам всичко край себе си, и да сея смърт! смърт за всички тез двуноги твари, вонящи на лицемерие като клоака пълна с лайна! а наричат се хора! Хора, ха!
нищо човешко не останало е в тези подути, гнусни обвивки. само презрение един към друг, фалшиви усмивки. всеки отвътре кух е, и пълни ямите и празнините с ушна кал, или ферментирали фекалии. замества чувствата с никому ненужни любезности, а в сенките намира утеха в изгодата. използвачи! и какво, като изстискате от мен нещо, което така или иначе не ви трябва!? чувстваш се по-добре, като си откраднал частичка от мен? тя и без това е изгнила! както и целият свят, изграден от жалки илюзии.
омръзна ми да се давя насред море от мъртъвци. трупове проклети, които си мислят, че още живеят!
публикувано от
nebula
в
00:02
0
коментар(а)
етикетъ: Вопъл, Огнен възглас, собствени въплъщения
... and may the pleasure kiss my tongue, with the taste of blood, for I shall be, and am, and have ever been
публикувано от
nebula
в
23:16
0
коментар(а)
етикетъ: собствени въплъщения
и, изящни в извратеността си, вървим ние напред, гордо изправени, в търсене на онова нещо, което би успяло да задоволи най-основната ни нужда да бъдем себе си, и въпреки това щастливи
публикувано от
nebula
в
22:36
0
коментар(а)
етикетъ: собствени въплъщения
и в залата на самотата, всичко умря
в празнотата... душата ми потъна...
какво видя ти, в бездната мрачна,
което те накара да ме зашлевиш
когато всичко което исках бе... да се усмихна!
да усмихна се и да се насладя
на живот сред хората безцветни
и сред твоята дъга
да отпусна морно длани и да въздъхна тежко
насред океана от емоции бездънни
защо ... беше нужно... да убиеш ме... така...
умря, това останало, което искаше да полети...
в калта сега се влачи, оставя лигави следи...
а птица бе в мечтите си копнежни, болезнено трептящи ...
*
публикувано от
nebula
в
01:58
0
коментар(а)
етикетъ: Вопъл, собствени въплъщения
жега... пот лее се, както и отвъдни реалности.... сънувах...
или аз, или бях с двама близнака които направиха луда суматоха в университета удряйки произволни хора, а после си ловяха рибка в една рекичка като локвичка... изведнж рибата умря и се оказа някаква екологична криза, която беше отбелязана с куп черно дамско бельо на едно дървено мостче о_О
после се оказах шаманка-мейдж преговаряща насред пустинни каньони с някакво войнствено племе, чийто главатар се оказа някакъв уникално жизнен и дружелюбен възрастен мъж, който искаше да търгуваме. в замяна на каквото и да му предложих ми даде огромен казан със "stew" ... което се оказа нещо като кал предполагаща се, че е от човешко месо, а като признак на дружеството между нас трябваше да хапна от нея...
и аз, с насълзени очи, че като мейдж ако хапна човешко месо ще се побъркам, хапнах и сякаш в екстаз започнах да танцувам, а вождът се смееше радостно: "знаех си, че огънят е в теб" ... подари ми за изпът някакъв подвижен театър на висока дървена платформа обрисувана сякаш с началните надписи на филм, с древен грък който играеше, но никога не се виждаше...
публикувано от
nebula
в
16:04
0
коментар(а)
етикетъ: собствени въплъщения