"Ставай! Съмна вече!"
... Лежи там, на пейката на трамвайна спирка. Свита и сгушена в стара дреха, положила посивялата си глава на някаква торба наместо възглавница. Сивото небе сякаш тихо въздъхва с жал, гледайки я, малка, стара, свита на кълбо под олющения навес. До краката й изцапан малък сак стои самотно - явно малкото й вещи се спотайват на неговото дъно.
Хора минават по тротоара, прескачайки локвите. Някои я поглеждат с презрение, други с погнуса, сякаш виждат мръсна дрипа, въргаляща се в краката им и заплашваща чистотата на техните обувки.
Спретнат възрастен мъж, висок и едър, с бодра крачка пристъпва към спирката с бастуна си в ръка, който явно все още не му е съвсем нужен. Бялата коса на леко оплешивяващото теме някак си не успява да изглежда така унило както нейната посивяла глава. Явно устремен към пейката, той я вижда там, сгушена в старата й дреха. Навъсените му вежди се събират и виква той грубо "Съмна вече, ставай! Съмна вече отдавна."
Сепва съня й, тя се изправя до седнало положение и видимо потръпва. Хладно е, а сивото небе все още гледа натежало, готово да изсипе своите сълзи в порой. А той отново повтаря "Съмна се вече!", нескрит упрек в гласа му. Къде се е чуло и видяло то да се оспива така някой? И то на трамвайната спирка, сгушен в старата си дреха! Безсрамие!....

No comments:
Post a Comment